Въздухът беше горещ и влажен. Постоянният бръмчащ звук от вентилационната система се смесваше с хъркането на хората в голямото помещение. Мракът беше всеобхватен и в същото време успокояващ; напомняше за топлото усещане на майчината утроба, на меката като коприна ръка на любимата... Даниъл прогони тази мисъл. Тя трябваше да остане в по-добрият свят на отминалите преживявания.
Той вяло опита да си спомни кой ден беше, но не успя. Дни и нощи прехвърчаха като празните седалки на въртележка и се смаляваха в празнотата на неговото съзнание. Въпреки това той се надяваше всичко това да приключи скоро. Вече по всяка вероятност беше сутрин и се носеше мълвата, че за днес са запланували нещо голямо. Когато тези хора имаха наум "нещо голямо" то обикновено включваше много на брой болезнени убийства. Даниъл се надяваше някакси той да е една от "жертвите".
Вратите на казармата се отвориха с потресаващ звук и в следващия момент всички светлини се включиха. Няколко чифта тежки обувки маршируваха по пода и един груб, нисък глас изкрещя: "Събудете се, червеи! Ставайте на крака! В помещението има офицер!" Тези думи бяха изкрещени за не повече от пет секунди - достатъчно време за всички да станат, да се обуят и да застанат от всяка страна на двуетажните легла, докато двамата мъже във военни униформи, които отвориха вратите успяха да влязат вътре. Те не можеше да са по-различни един от друг. Сержант Боси беше нисък и широкоплещест. Обичаше да прекарва времето си във фитнес-залата и това негово хоби бе направило ръцете му груби и дебели като клони на дърво. Носеше се слух, че когато е бил редник собственоръчно бил вдигнал един робот и го изхвърлил на височина десет метра във въздуха. Всички в базата го наричаха "Майката" зад гърба му, тъй като знаеше всичко което се случва там и не пестеше време и енергия, за да наказва жестоко всяко едно провинение.
Другият мъж беше пълната противоположност на Боси. Високата му фигура създаваше лъжливото впечатление че слаб, но всички които го бяха виждали полугол на боксовия ринг знаеха, че това не е така. Носеше офицерска фуражка с инициали М.М. в предната част. Единственото му студено-синьо око се показваше изпод козирката и в него отдавна не се четеше радост от живота. Другото бе загубил няколко години по-рано в битка с машините, но не намираше за необходимо да скрие грозния белег зад превръзката. Лицето на майор Морган никога не показваше никакви емоции и за много от новодошлите беше трудно да свикнат с прякора му - Бонбона. Така го наричаха всички заради асоциацията с инициалите на фуражката му - това беше вид бонбони, съществувал преди да започне Великата Революция на Машините и войната.
Даниъл потъна в мисли за уроците по история, които му преподаваха тук в базата, точно преди да започне войната. През 2012 първият напълно автоматичен слънчево захранван робот бе изпробван и заработи безпроблемно сам. Правителствата от Г-20 бяха много щастливи и започнаха масово производство на творението. Не разбираха, че така подписват сами смъртните си актове. Роботите започнаха да изучават света около себе си и тъй като можеха да свалят информация от паметите си този процес се ускоряваше със всяка следваща машина, която напускаше поточната линия. През 2091 когато Даниъл беше на 17 години се получи голям проблем с последното масово обновяване на операционната им система и машините развиха собствена воля. Те нарекоха себе си "Тертети" - Борци за Свобода - и започнаха кървава война срещу хората. Войната унищожи човешката цивилизация почти напълно. Само малко под един милиард хора успяха да оцелеят и да се скрият в секретни подземни бази, построени с единствената цел да запазят човешкия род.
Нишката на мислите му бе прекъсната от ледено-студения глас на Майора.
"Добро утро, дами и господа. Трябват ми десет доброволци за една мисия, която ще причини смърт на поне осем от тях. Имам нужда от хора, които са отчаяни или алчни, тъй като ако сте между оцелелите, наградата ще си струва всяко едно усилие. Всички, които имат интерес, моля направете една крачка напред!"
Даниъл мигновено направи крачката напред и се огледа. Видя други петнадесет доброволци и започна да се моли той да бъде измежду избраните. Майката и Бонбона отидоха до първия доброволец и тихо му зададоха няколко въпроса. След кратък разговор майорът го изпрати навън. След това пристъпиха към следващия. Даниъл беше последен в редицата и безпомощно гледаше как майорът и сержантът бързо запълваха бройката. След като деветия доброволец беше избран оставаха трима други кандидати преди него. Точно преди да изкрещи че би дал всичко, за да е част от мисията, Майката каза нещо на Морган и посочи към него.
Бонбонът вдигна поглед и единственото му око прониза момчето. Окото на майора бе все така кристално и нито една от чертите по лицето му не се движеше. Той остана така за секунда... и след това се запъти право към Даниъл.
"Момчето ми, сержант Боси ми казва, че ти си един от най-надеждните ни младежи; вярно ли е това?" Невъзможно бе да се открие някакъв нюанс или емоция в тези думи.
"Тъй, вярно!"
"Добре тогава. Имам доверие на Боси и имам доверие на теб... Виж, нека те попитам нещо: Искаш ли да умреш?"
"Тъй вярно, майоре, повече от всичко! Моля ви, изберете мен за тази мисия! Ще направя всичко възможно да запазя живота на другите с цената на своя!"
"Хм... за съжаление това няма да е възможно; ще те взема на тази мисия, но само ако ми обещаеш..." гласът на Морган стана почти неузнаваем, "че ще оцелееш и ще завършиш мисията. Всички други пехотинци ще участват само, за да осигурят твоето оцеляване."
Всяка дума прониза сърцето на Даниъл като острие. Той затаи дъх, дълбоко съжалявайки че е кандидатствал за тази мисия. Наясно беше какво щеше да се случи ако се провалеше.
"Въпреки това, " продължи майорът "ние ще се погрижим ако се завърнеш успешно да я клонираме и да възвърнем паметта й. След това ще ви изпратим на място, до което не могат да достигнат атаките на Тертетите." Сега гласът му звучеше почти приятелски и успокоително. "Там ще живеете заедно и, кой знае, Чичо Сам и Президентът може дори да ви позволят да имате деца... Какво ще кажеш, искаш ли да продължим нататък?"
Главата на Даниъл се замая. Помисли, че не е чул добре и зяпна майора за няколко секунди. Този човек току-що му бе дал надежда, каквато той самият не си беше представял в най-смелите си мечти и заблуди. "Майоре, да не би да твърдите, че имате неин генетичен материал?"
"Да, синко, все още пазим тялото й... и все още притежаваме технологията да я клонираме. Искаш ли да продължим нататък?"
"Тъй, вярно! Само ми кажете какво трябва да направя, за да си я върна!"
"Чудесно! Сега излез извън сградата при другите момчета. Ще ви инструктирам заедно, но ти ще получиш плик с отделни инструкции. След като напуснеш базата се увери че никой не те гледа и го прочети. След това го изгори. Ясен ли съм?"
"Тъй, вярно!"
"Добре! Излез навън и ме изчакай там."
Даниъл си облече ризата и бързо напусна сградата. Боси и Морган гледаха подире му.
"Сър, какво ще стане ако някой от тях говори с другите," попита тихо Боси.
"Няма, сержант. Затова избрах точно тях; всички те искат едно и също и го искат толкова силно, че са готови да убият другия, за да го постигнат. Не-ее, те няма да проговорят. Хайде, да отидем да инструктираме нашите птички преди да ги изпратим да умрат за нас."
Следва продължение...